Включих телевизора, излегнах се и дръпнах един сух кичур коса, за да разгледам цвета. Изглеждаше шокиращо червен, но такъв беше истинският цвят на косата ми.
— Знаеш ли, Либи, гордея с теб заради всичко това — сковано призна Лайл.
— О, не го казвай, звучи толкова покровителствено, че направо откачам.
— Не исках да се държа покровителствено — увери ме той и гласът му отново се извиси.
— Само налудничаво.
— Не. Просто е готино, че те опознах.
— Да, какво вълнение. Адски си струва.
— Наистина си струваш.
— Лайл, недей, моля те. — Свих коляно под брадичката си и двамата се престорихме, че гледаме някакво кулинарно шоу, чийто водещ имаше прекалено силен глас.
— Либи?
Извъртях очи към него бавно, все едно това ми причинява болка.
— Може ли да ти кажа нещо?
— Какво?
— Чувала ли си за пожара близо до Сан Бернардино през 1999 година, който унищожи около осемдесет къщи и деветдесет хиляди акра земи?
Свих рамене — в Калифорния постоянно имаше пожари.
— Аз съм детето, което запали този пожар. Не нарочно. Или поне не исках нещата да излизат от контрол.
— Моля?
— Бях още дете, на дванайсет години, и не бях някой смахнат подпалвач, но в ръцете ми попадна някаква запалка, запалка за цигари, не мога да си спомня защо беше у мен, обаче ми харесваше да си я щракам, мотаех се из гората зад вкъщи отегчен, а пътеката беше цялата покрита със стари треви и такива неща. Аз си вървях и щраках със запалката, исках да видя дали ще пламнат само връхчетата на бурените, онези с метличките горе…
— Класица.
— Обърнах се и… те се бяха запалили. Зад мен имаше около двайсетина малки огньове, като факли. Беше по времето, когато духат ветровете Санта Ана, затова горящите връхчета се разхвърчаха, подпалиха нов участък, после отхвръкнаха на още трийсетина метра. И сетне вече не бяха само пръснати малки огньове, а огромен пожар.
— Толкова бързо?
— Да, след броени секунди беше огромен пожар. Още помня онова чувство, като че ли в даден момент можех да върна всичко обратно, но не. Нещата излязоха от контрол и аз знаех, че ще се случи нещо ужасно. Помня как си помислих, че става нещо, което никога няма да преживея. И още не съм. Много е трудно да осъзнаеш нещо такова, когато си още съвсем малък.
Вече трябваше да кажа нещо.
— Не си искал да стане така, Лайл. Бил си дете и просто си имал ужасен късмет.
— Ами знам, но тъкмо затова се отъждествявам с теб, разбираш ли? Неотдавна научих историята ти и си помислих: „Тя сигурно е като мен. Може би познава усещането как нещата напълно излизат от контрол“. Заради показанията ти и случилото се след това…
— Разбирам.
— На никого не съм разказвал тази история. Имам предвид доброволно. Просто си мислех, че ти…
— Разбирам. Благодаря.






