ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Включих телевизора, излегнах се и дръпнах един сух кичур коса, за да разгледам цвета. Изглеждаше шокиращо червен, но такъв беше истинският цвят на косата ми.

— Знаеш ли, Либи, гордея с теб заради всичко това — сковано призна Лайл.

— О, не го казвай, звучи толкова покровителствено, че направо откачам.

— Не исках да се държа покровителствено — увери ме той и гласът му отново се извиси.

— Само налудничаво.

— Не. Просто е готино, че те опознах.

— Да, какво вълнение. Адски си струва.

— Наистина си струваш.

— Лайл, недей, моля те. — Свих коляно под брадичката си и двамата се престорихме, че гледаме някакво кулинарно шоу, чийто водещ имаше прекалено силен глас.

— Либи?

Извъртях очи към него бавно, все едно това ми причинява болка.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Чувала ли си за пожара близо до Сан Бернардино през 1999 година, който унищожи около осемдесет къщи и деветдесет хиляди акра земи?

Свих рамене — в Калифорния постоянно имаше пожари.

— Аз съм детето, което запали този пожар. Не нарочно. Или поне не исках нещата да излизат от контрол.

— Моля?

— Бях още дете, на дванайсет години, и не бях някой смахнат подпалвач, но в ръцете ми попадна някаква запалка, запалка за цигари, не мога да си спомня защо беше у мен, обаче ми харесваше да си я щракам, мотаех се из гората зад вкъщи отегчен, а пътеката беше цялата покрита със стари треви и такива неща. Аз си вървях и щраках със запалката, исках да видя дали ще пламнат само връхчетата на бурените, онези с метличките горе…

— Класица.

— Обърнах се и… те се бяха запалили. Зад мен имаше около двайсетина малки огньове, като факли. Беше по времето, когато духат ветровете Санта Ана, затова горящите връхчета се разхвърчаха, подпалиха нов участък, после отхвръкнаха на още трийсетина метра. И сетне вече не бяха само пръснати малки огньове, а огромен пожар.

— Толкова бързо?

— Да, след броени секунди беше огромен пожар. Още помня онова чувство, като че ли в даден момент можех да върна всичко обратно, но не. Нещата излязоха от контрол и аз знаех, че ще се случи нещо ужасно. Помня как си помислих, че става нещо, което никога няма да преживея. И още не съм. Много е трудно да осъзнаеш нещо такова, когато си още съвсем малък.

Вече трябваше да кажа нещо.

— Не си искал да стане така, Лайл. Бил си дете и просто си имал ужасен късмет.

— Ами знам, но тъкмо затова се отъждествявам с теб, разбираш ли? Неотдавна научих историята ти и си помислих: „Тя сигурно е като мен. Може би познава усещането как нещата напълно излизат от контрол“. Заради показанията ти и случилото се след това…

— Разбирам.

— На никого не съм разказвал тази история. Имам предвид доброволно. Просто си мислех, че ти…

— Разбирам. Благодаря.