ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Утре ще донеса овесени ядки. Днес забравих.

Овесени ядки. Прозвуча толкова нормално, че й подейства като юмрук в корема.

Пати се запъти към стаята си. Искаше й се да седне да помисли, дълбоко. Подтикът беше много силен, но тя го пребори. Все едно овладя кихавица. Накрая си наля два пръста бърбън и облече дебелите си дрехи за сън. Край с мисленето. Време беше да опита да си почине.

Струваше й се, че ще се разплаче — от облекчение — но не го стори. Легна в леглото, погледна към напукания таван и си помисли: „Вече не се налага да се притеснявам, че покривът е хлътнал“. Не се налагаше да поглежда към скъсаната мрежа на прозореца до леглото си и година след година да се кани да я оправи. Нямаше повече да се тревожи сутрин, когато стане и понечи да свари кафе, а се окаже, че проклетата кафеварка най-сетне съвсем се е скапала. Нямаше да се налага да се тревожи за цените на продукцията, за режийните, за лихвените проценти или за кредитната карта, която Ранър е извадил на нейно име и чийто лимит толкова е надхвърлил, че Пати никога няма да успее да възстанови сумата. Повече никога нямаше да види семейство Кейтс, е, поне за дълго време. Нямаше да се налага да се притеснява за Ранър и за паунското му перчене, за процеса или за модерния зализан адвокат с дебела златна верижка, който ще дърдори успокоително, а всъщност ще я осъжда. Нямаше да се налага да стои будна нощем и да се чуди какво ли споделя адвокатът със съпругата си, как лъже в пухения си креват и разказва за „майката Дей“ и за мръсното й котило. Нямаше да се притеснява, че Бен ще отиде в затвора. Нямаше да се тревожи, че няма да успее да се погрижи за него. Или за другите си деца. Нещата щяха да се променят.

За пръв път от десет години тя не се притесняваше, затова и не се разплака. Някъде след един часа Либи отвори вратата със замах и без да се събужда, се покатери при нея в леглото, Пати се обърна, целуна я за лека нощ, каза „обичам те“ и беше щастлива, че може да го каже на глас на някое от децата си, но Либи спеше толкова дълбоко, че надали я чу.

Читать дальше

Сега

Събудих се с усещането, че съм сънувала майка си. Адски ми се ядяха нейните странни хамбургери, на които винаги се подигравахме, пълнени с моркови, парченца ряпа и понякога дори с плодове. Което беше странно, защото аз не ям месо. Обаче ми се дояде такъв хамбургер.

Тъкмо се чудех как се приготвя това чудо, когато ми звънна Лайл с молбата си. Само още веднъж. Все това повтаряше: да поговоря само с още един човек и ако нищо не излезе, се отказваме. Трей Типано. Трябвало да намеря Трей Типано. Когато му обясних, че ще е много трудно да го издиря, Лайл ми каза адреса му.

— Лесно е, той има свой бизнес, „Фуражи Типано“ — осведоми ме Лайл.