ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Искаше ми се да му кажа „добра работа“ — колко ли пък лесно е успял да изрови това? — обаче не го сторих. Лайл ми обеща жените на Магда да ми платят петстотин долара, ако говоря с Трей. Бих го направила и безплатно, но въпреки това приех парите.

Всъщност знаех, че ще продължа да правя така, че няма да спра, докато не открия някакъв отговор. Вече бях сигурна, че Бен знае нещо, обаче мълчи. Затова продължавах. Помня, че веднъж по телевизията гледах един много разумен консултант по проблемите на любовта. Съветът му гласеше: „Не се отчайвайте, всяка връзка е провал, докато не намерите подходящия човек“. Точно така се чувствах и по отношение на това нещастно търсене: всеки човек, с когото разговарях, щеше да ме разочарова, докато не намеря онзи, който ще ми помогне да разгадая случилото се през онази нощ.

Лайл щеше да дойде с мен във „Фуражи Типано“, отчасти защото искаше да види какво представлява Трей Типано, отчасти защото този тип го притесняваше. („Нямам доверие на сатанисти“.) „Фуражи Типано“ се намираше източно от Манхатън в Канзас, насред парче селскостопанска земя, вклинено между новите предградия. Сградите бяха безизразни и чисти. Изглеждаха фалшиви като магазинчетата за фалшиви сувенири от Дивия запад в Лиджъруд — място, където хората само се преструваха, че живеят. Отляво четвъртитите къщи най-сетне отстъпиха на смарагдова лагуна от трева. Игрище за голф. Чисто ново и мъничко. В студения утринен дъжд там имаше няколко човека, извити и прегърбени, които замахваха със стиковете си и приличаха на знаменца в жълто и розово на фона на зеленината. После фалшивите къщи, фалшивата трева и мъжете с пастелни ризи изчезнаха точно толкова бързо, колкото се появиха, и пред погледа ми се ширна поле с красиви кафяви джерсейски говеда, които ме гледаха очаквателно. И аз ги гледах — кравите са сред малкото животни, които, изглежда, наистина те виждат. Взирах се толкова съсредоточено, че пропуснах голямата стара тухлена сграда с надпис „Типано — фуражи и селскостопанско оборудване“, та се наложи Лайл да ме потупа по рамото:

ЛибиЛибиЛиби

. Рязко натиснах спирачките и прелетяхме като хидроплан петнайсетина метра, а усещането ми напомни как се чувствах, когато Ранър ме пускаше, след като ме е завъртял шеметно. Рязко завих към застлания с чакъл паркинг.

Пред магазина беше паркирана само една кола, а мястото изглеждаше позападнало. Циментовите фуги между тухлите бяха пълни с кал, а детската въртележка близо до входната врата — една четвърт въртележка — беше с липсващи седалки. Докато се качвах по широките дървени стълби по дължина на предната фасада, неоновите светлини по прозорците светнаха. „Имаме лами!“ Странни думи, когато ги видиш изписани в неоново.