ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

От един от стълбовете на сградата висеше метална табелка „Севин 5% на прах“.

— Какво е японски пъдпъдък? — попита Лайл, щом стигнахме на най-горното стъпало.

Когато отворих вратата, издрънча звънче и ние влязохме в помещение, в което беше по-студено, отколкото навън — климатикът беше надут, уредбата също и от нея се носеше джазова какофония — саундтрак за мозъчен удар.

Зад дългия плот бяха подредени пушки в лъскав шкаф със стъкло, примамливо като повърхността на езеро. До дъното на магазина се нижеха редове с торби с торове и пелети, търнокопи, пръст и седла. До далечната стена имаше метална клетка с два немигащи заека. Най-тъпият домашен любимец на света, помислих си. Кой би искал у дома животно, което стои, трепери и сере навсякъде. Казват, че можеш да ги научиш да ходят в тоалетна, но не е вярно.

— Недей… нали разбираш — казах на Лайл, който въртеше глава като луд и очевидно навлизаше в режима си на разпитващ, — просто недей…

— Няма.

Влудяващият джаз продължаваше, когато Лайл се провикна: „Ехо!“ Не виждах нито един работник, нито пък клиент, но пък беше късната сутрин на дъждовен вторник. Почувствах се като дрогирана от музиката и от ослепителната светлина на безмилостните флуоресцентни лампи. След това различих движение някъде далеч в дъното, навеждане на една от пътеките, и закрачих към фигурата. Мъжът беше тъмен, мускулест, с черна коса на конска опашка. Отстъпи назад, когато ни видя.

Читать дальше

— О, мамка му! — потръпна той. Впери поглед в нас, после към вратата, все едно беше забравил, че магазинът е отворен. — Не ви чух да влизате.

— Вероятно заради музиката — провикна се Лайл и посочи към тавана.

— Много ли е силна? Сигурно. Чакайте. — Той хлътна в един кабинет отзад, изгледа ни и заяви, че се надява да си е струвало да намали музиката.

— Търся Трей Типано — казах. — Той ли е собственикът на магазина?

— Аз съм. Да, собственикът съм. Какво мога да направя за вас? — Излъчваше напрегната енергия, поклащаше се на петите си, хапеше отвътре устните си със зъби. Беше много красив, а лицето му изглеждаше ту младо, ту старо в зависимост от това под какъв ъгъл го гледаш.

— Добре. — Добре какво? Името му отекваше в мислите ми като заклинание, обаче сега какво да правя: да го попитал дали е бил букмейкър, дали познава Диондра? Да го обвиня в убийство? — Ами става дума за брат ми.

— За Бен.

— Да — изненадах се.

Трей Типано се усмихна със студена крокодилска усмивка.

— Да, отне ми секунда, но те познах. Сигурно по косата. И имаш същото лице. Ти си оцелялата, нали? Деби?

— Либи.

— Точно така. А ти кой си?

— Аз съм неин приятел — отговори Лайл. Усетих го как си нарежда да млъкне, да не повтаря грешката от разговора с Криси Кейтс.