ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Трей се зае да подрежда лавиците и стоките по тях, преструвайки се неумело, че е зает — все едно четеше книга, обърната наопаки.

— Познавал си и баща ми.

— Ранър ли? Всички познаваха Ранър.

— Ранър спомена твоето име при последната ни среща.

Той отметна назад опашката си.

— Така ли? Той умря ли?

— Не, живее в Оклахома. Смята, че ти по някакъв начин си… свързан с онази нощ, че може би ще можеш да хвърлиш светлина на случилото се. На убийствата.

— Да. Тази старец е луд, винаги е бил луд.

— Твърди, че ти навремето си бил букмейкър или нещо такова.

— Аха.

— И си бил сатанист.

— Аха.

Каза го с поизтрития като избелели дънки тон на бивш наркоман, на човек, чието спокойствие е нарушено.

— Значи е вярно? — попита Лайл. И ме погледна виновно.

— Да, Ранър ми дължеше пари. Много пари. И още ми дължи. Обаче това не означава, че знам какво се е случило в къщата ти онази нощ. Вече казах всичко преди десет години.

— По-скоро преди двайсет и пет.

Трей изви вежди.

— Ау, май да — съгласи се той, но не изглеждаше убеден, а лицето му се смръщи, когато събра годините.

— Ти познаваше ли Бен? — продължих да упорствам.

— Малко. Не съвсем.

— Често се натъквам на името ти.

— То се запомня — сви рамене той. — Вижте, навремето Кинаки беше адски расистко място. Не харесваха много индианците. Обвиняваха ме за много гадости, които не бях извършил. Това беше преди „Танцуващият с вълци“, нали ме разбирате? Там, насред нищото, беше ВСИ в НН.

— Моля?

— Виновен е скапаният индианец. Признавам, бях боклук. Не бях свестен тип. Но след онази нощ, след случилото се със семейството ти, адски се изплаших и се прочистих. Е, не веднага, но след около година. Спрях наркотиците, престанах да вярвам в дявола, по-трудно ми беше да престана да вярвам в Сатаната.

— Наистина ли си вярвал? — попита Лайл.

— Ами да — сви рамене той. Човек трябва да вярва в нещо, нали така? Всеки вярва в нещо.

Аз не, помислих си.

— Ако вярваш, че силата на Сатаната те е обладала, значи е така — каза Трей. — Обаче това беше отдавна.

— Ами Диондра Уърцингър? — попитах.

Той замълча, извърна се с гръб към нас, приближи се към зайчетата и погали едното с показалец през клетката.

— Какво целиш с това, Деб… извинявай, Либи?

— Опитвам се да намеря Диондра Уърцингър. Чух, че била бременна от Бен по време на убийствата и след това изчезнала. Някои хора твърдят, че за последно са я видели с теб и с Бен.

— О, мамка му, Диондра. Винаги съм знаел, че това момиче рано или късно ще ми докара неприятности. — Този път той се ухили широко. — Човече, Диондра. Нямам представа къде е, тя все бягаше, все правеше драми.