ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Бягаше, техните вдигаха врява до бога, после се прибираше у дома, известно време се преструваха на доброто семейство, после техните ставаха гадняри — абсолютно я пренебрегваха, — а тя изпитваше нужда от драма, забъркваше каши, бягаше, все нещо. Абсолютна сапунка. Сигурно накрая е избягала, решила е, че не си струва да се прибира у дома. Проверихте ли в указателя?

— Обявена е за изчезнала — осведоми го Лайл и отново ме погледна, за да провери дали съм ядосана, че се е намесил. Не бях.

— О, тя е добре — каза Трей. — Според мен живее някъде под някое от откачените си имена.

Читать дальше

— Откачени имена ли? — попитах и положих длан върху ръката на Лайл, за да го накарам да замълчи.

— Нищо особено, тя беше от момичетата, които все се опитват да бъдат различни. Днес говори с британски акцент, утре — с южняшки. Никога не казваше на никого истинското си име. Отиваше във фризьорския салон и казваше някакво име, после отиваше в пицарията и изръсваше друго. Просто обичаше да се ебава с хората, играеше си. — Аз съм Дезире от Далас, аз съм Алексис от Лондон. И все даваше порно името си.

— Снимала се е в порно ли? — попитах.

— Не, като в онази детска игра. Как се казва домашният ти любимец?

Гледах го неразбиращо.

— Как се казва домашният ти любимец? — отново опита да ме подсети той.

Използвах името на мъртвото куче на Даян:

— Грейси.

— А на коя улица си отраснала?

— Руръл Рут 2.

— Е, този път не се получи — засмя се той. — Би трябвало да звучи мръснишки, например Бамби Евъргрийн или нещо такова. Порно псевдонимът на Диондра беше… Поли нещо си… Палм. Поли Палм. Не е ли страхотно?

— Значи според теб не е мъртва?

Той сви рамене.

— Мислиш ли, че Бен наистина е виновен? — попитах.

— Нямам мнение по въпроса. Вероятно.

Лайл изведнъж се напрегна, заподскача нагоре-надолу, бодна острия си пръст в гърба ми, опита да ме избута към вратата.

— Е, благодаря за отделеното време — изломоти накрая. Изгледах го намръщено, той ми отвърна със същото. Една от флуоресцентните лампи над главата ни просветваше и угасваше, осветяваше ни с противната си светлина, а зайчетата се защураха из сламата. Трей навъсено погледна нагоре към лампата и тя престана да примигва, все едно й се беше скарал.

— Е, да ти дам ли номера си, ако се сетиш за нещо? — попитах.

— Не, благодаря — засмя се той.

И ни обърна гръб. Докато крачехме към вратата, музиката отново задъни оглушително. Обърнах се, когато се разрази бурята: едната половина на небето беше жълта, а другата черна. Трей тъкмо излизаше от канцеларията си в дъното и ни гледаше, отпуснал ръце край тялото си, а зайците внезапно се защураха в клетката зад него.

— Ей, Трей, а какво е НН?

— Насред нищото, Либи. Така се казва родният ни град.

Лайл направо препускаше пред мен, подскачаше по стълбите.